За мен

Роден съм в гр. Лом на 11 април 1963 г. и съм живял там до влизането ми в казармата през 1981 г. Най-важните неща през този период са: приятелите и р. Дунав, рисуването при Иван Манойлов, контактът със съседите ми - художника Людмил Стефанов и математика, преподавател в гимназията, Димитър Димитров.

След двете години в казармата следват най-одухотворените ми години като студент по архитектура. С преподаватели като скулпторите Крум Дамянов и Валентин Старчев, художника Димитър Арнаудов и старите професори архитекти, които все още преподаваха, като Васил Вълчанов, Стефан Стефанов и Методи Писарски, и по-нови, но вече утвърдени преподаватели като Благовест Вълков.

През 1985 г. се оженихме с Мая. През 1986 г. вече имахме син - Ивайло, който в момента упражнява професията архитект в Австрия. Завърших през 1991 г. с дипломна работа към катедра „Градоустройство“ с ръководители проф. Никифоров и арх. Търсанков и рецензент, тогава доцент, д-р арх. Константин Бояджиев.

Една година изкарах в ателието на проф. Никифоров и после трябваше да се прибера по разпределение в Бургас, в Проектантска. През 1992 г. се роди вторият ни син Герасим, който също е архитект.

След три години държавната проектантска организация се разпадна и оттогава не съм имал държавна работа-служба. Сега това ми изглежда за хвалба. Член съм на САБ и КАБ и през годините съм бил в управителните съвети на регионалните САБ и КАБ, както и през 2010-2014 г. в Управителния съвет на КАБ, пряко избран от Общото събрание.

От 2000 г. досега развивам частната си проектантска практика, забавлявам се, докато рисувам, и се мъча да направя нещо смислено в работилницата, където напоследък прекарвам все повече време.

За скулптурата

Естественото развитие на пластичната култура при скулптурата върви от натурата към деформирането, стилизирането и чистата форма, така както живописта стига до белия и черния квадрат. При мен, ако приемем, че началото е архитектурата, защото аз оттам тръгвам, пътят изглежда наобратно. Преди много време започнах с композиции, които като пластичен изказ са много близки до архитектурата (в самото начало бяха като макетите на архитектурните обекти), и през годините явно вървя в посока, обратна на опростяване, изчистване и стилизиране на формата.

Въпросът е накъде вървим, след като в галерията сложим бял или черен квадрат? Надявам се отговорът да не е, че ще залепим с тиксо един банан на стената.

Стремежът би трябвало да бъде: максимална изразителност с минимални средства.

Това е формулата за високо КПД.

Картини като белият или черният квадрат са постигнати с минимум средства, но каква изразителност и какво въздействие носят?